Владимир Цонев, академик на МАБИК
Из книгата му “Древните българи – прадеди на траките”, изд. “Литера Прима”, София, 2007, с. 142. Представяме ви раздела “Пелгари, траки, българи, къзълбаши и гробът на Омуртаг”, с. 123-137

През IV в. Римската империя се разделя на Западна и Източна (Византия), като непрекъснато расте ролята на последната, включваща земите на Тракия. На практика Византия е представлявала сбор от различни народи, наричани християни или ромеи - римляни. Според изследователя Здравко Даскалов от общо управляващите 14 династии 6 са български, а от 87 императора различни сведения говорят, че 41 имат наше, българско потекло. За съжаление повечето от източните ромейски императори с българска кръв забравят родовия си корен и служат предимно на интересите на Византия.

Както първата династия, така и последната на Палеолозите е от български произход. Коренът на Палеолозите е древна Фригия. Това е народът, известен на Балканите като бриги, живял в района около днешна Македония. Самата му съставка „Пал” / „Бал” показва, че това са древните българи пелазгите (пелгарите). В Мала Азия бригите стават известни като фриги.

Съпоставителният анализ до голяма степен показва, че между бриги (фриги) и пелгари можем да сложим знак на равенство.

Подобно на управляващите в Атлантида фризийците (фригите) са бели, високи хора, със сини очи и светли коси. В „Oera Linda” -древен документ, който съдържа аналите на този морски народ, съществувал преди Потопа (потъването на Атлантида - 9570 г. пр. н. е.), се разказва как тяхната жрица-войн Минерва слиза на бреговете на днешна Гърция и основава първата Атина.

Фригите са населявали и Египет. Тяхното пристигане в поречието на Нил е изобразено върху дръжка на нож от Гебел-ал-Арак, датирана от архаичната епоха. Тези хора с високоразвита култура се появяват на кораби с високи носове, доста различни от местните. Наричат ги Шамсу-Хор, което може да се преведе като „последователи на Хор” или „деца на Хор”. Те налагат традицията живият фараон да носи името Хор. Към края на IV хил. пр. н. е. последователите на Хор формират господстваща раса, която управлява цял Египет. Неслучайно хроника, фиксираща същия период, говори за борбата за власт в поречието на Нил между братята пелазги Египт и Данай.

Друго важно сведение, сочещо сходството между пелгари (пелазги) и бриги (фриги) е появата на името „Пелопонес” - страната на аркадийските пелазги. Нейн кръстник е Пелопс, син на фригийския цар Тантал. Географът Страбон пише по този повод: „Пелопонес преди да дойдат елините, бил населяван от варвари. Но също цяла Гърция била някога населена с варвари, ако човек сам съди по преданията. Пелопс доведе от Фригия народ в названия на негово име Пелопонес.” (Забележка: Варвари са наричани всички неелински племена.)

С изграждането на Константинопол като столица на Източната Римска империя започват важни процеси на урбанизация в Тракия. Появява се необходимостта от строежи на нови крепости по северните граници и обособяването на важни колонии от федерати, които от IV до VI в. са главно готи, гети, хуни и славяни (всички те от български произход).

Започва процес на славянизация на Тракия, който се движи от север на юг. Тракийските имена показват устойчивост, което говори, че традициите не са забравени. И все пак новото постепенно се налага. Конникът - основно божество при траките, продължава да има свои светилища до V в., когато те са подложени на унищожение от християнството.

Сътрудничеството обаче между гети (траки), славяни, хуни и българи остава, защото имат единен родов корен. И това най-добре проличава при въстанието на Виталиан през 513-518 г. Той е командир на войските от федерати - наемници на ромейска служба.

Прокопий сочи, че фоедератите (федерати) никога не са побеждавани от Византия. От тях не са събирали данъци, а им се давали големи възнаграждения, за да се заселват с родовете си и да пазят границите на Източната Римска империя.

С армията си Виталиан успява да овладее Тракия, Скития и Македония. Важни сведения за войската му дава историкът Джон Бъри: „Виталиан е заемал поста на маркиз на фоедератите, които са били на станове в Тракия, и тези войски били съставени предимно от българи.”

Вгледаме ли се в плочки с тракийски конник и сравним ли ги с Мадарския конник, ще установим твърде голямо сходство и в коня, и в конника, и в изобразените куче, лъв и орел. Не може да бъде случайно, че точно край Мадара са намерени 14 плочки с Тракийския конник, те се откриват и в цяла Североизточна България - територия, обитавана от гетите (северните траки).

Всъщност голямата роля на коня в живота на древните българи е добре известна. Не по-малко значима е тя и при траките. Като важен слънчев символ конят е бил погребван заедно със своя господар.

Заслужава внимание и шлемът на Тервел (реконструиран по негов печат), който е идентичен с парадните шлемове при гетите.

Множество проучвания на селища и крепостни стени в днешна Североизточна България показват, че в ранната българска (за официалната наука) селищна система земите, обитавани от гетите, заемат ключово място. Открита е могила, насипана през VIII-IХ в. от българите, по начин абсолютно сходен с гетския.

От това време е и колоната, завещана от Омуртаг:
„Кан сюбиги Омуртаг, обитавайки в стария си дом, направи преславен дом на Дунава и като измери (разстоянието) между двата всеславни дома, направи по средата могила и от самата среда на могилата до стария ми дворец има 20 000 разтега, и до Дунава има 20 000 разтега. Самата могила е всeславна и след като измериха земята, направих този надпис. Човек дори и добре да живее, умира и друг се ражда. Нека роденият по-късно, като гледа този надпис да си спомни за оногова, който го е направил. А името на архонта е Омуртаг, кан сюбиги. Нека Бог го удостои да преживее сто години.“

Надписът е познат в историята като Търновският надпис. Открит е при цар Иван Асен II. По негово нареждане той е пренесен в църквата „Св. Четиридесет мъченици” в Търново. Издълбан е върху колона с височина 4 м, която се превръща в опорна колона на църквата.

В сравнение с други надписи, този е по-особен, защото оповестява, че е издигната могила. От текста проличава и кратък размисъл за смисъла на живота и смъртта - явяващи се две неразривно свързани неща от вечния кръговрат във Вселената.

За нас представлява интерес къде се намира всеславната могила на Омуртаг. Свещената земя на гетите - Голямата Свещарска могила, като най-висока в Североизточна България, отдавна привлича погледите ни. Още повече, че тя се намира на почти еднакви разстояния от Плиска и р. Дунав.

Но по-късно започва да надделява мнението на специалистите за Демир баба теке. Твърдението се подкрепя първоначално от изследователите К. Шкорпил и Фр. Бабингер.

Важен момент в текста за определяне местоположението на гроба на Омуртаг играе думата „могила” (в оригинала „тумба”). Според проф. В. Златарски авторът на надписа говори по-скоро не за могила, а за гробница. В тази посока ни отпраща и смисълът на текста, ако се опитаме да го разтълкуваме. С думата „тумба”, чието значение е „гробница”, стават излишни по-нататъшни обяснения за същността на построеното. В надписа заслужава внимание и използването на „направи”, а не на „издигна”, което ни навежда на мисълта за възможността построеното да е гробница.

Издигането на военностратегическа могила по онова време едва ли е било толкова наложително, защото вече е съществувала Голямата Свещарска могила (висока 21 м). Очевидно, че посочената „всеславна” могила е имала друго предназначение. Както вече отбелязахме, в надписа се говори за преходността на човешкия живот и определено напомня за надгробен надпис.

Интересни са разсъжденията на В. Златарски и звучат съвсем логично. Той забелязва, че в текста се споменава за две части, които построил Омуртаг между двата всеславни дома (дворците). В оригинала се сочи „тумбион” - „гроб”, както и „тумба” - гробницата”, където се намирал самият „гроб”. По всяка вероятност е бил построен цял комплекс с гробница (мавзолей) и гроб. За това ни напомня и изразът „от средата на тази могила”.

Продължават споровете къде се е намирал дворецът на българския владетел Омуртаг край Дунава. Едни смятат, че той трябва да се търси при Силистра, а други - на наносния остров на Дунава (в земите на днешна Румъния) - Пъкуюл луй Соаре. Последният се намира на около 18 км западно от Силистра.

Направените проучвания доведоха до любопитни резултати. Разстоянието от Голямата Свещарска могила до Плиска е приблизително 50 км. То е равно на разстоянието от същата могила до посочения остров - Пъкуюл луй Соаре.

Естествено вече споменахме, че Голямата Свещарска могила не може да се смята за мястото, където е погребан Омуртаг. Свидетелство за това са и направените разкопки от унгареца Геза Фехер, които не откриха древнобългарски следи.

Така погледите отново се насочват към Демир баба теке. Разстоянията от него до Плиска и до румънския наносен остров не са напълно еднакви (съответно 52 и 50 км), но са достатъчно близки. Още повече, че в миналото те са се определяли не по права линия, а с помощта на построените пътища.

Нека разгледаме текето (манастира) и постройките около него. В двора му има сграда, която е използвана от местното население къзълбаши (алиани) за религиозни цели. Под скалите, във вътрешния двор на манастира, се издига мавзолеят. В него, според предания, е погребан къзълбашкият светец Демир баба.

Мавзолеят (тюрбето) е разположен в посока изток-запад. Състои се от допълнително изградено антре, островърхо предверие и помещение със седем стени. Характерно за това помещение е различната големина на стените - от 4,32 м до 5,10 м. Използвани са сравнително неголеми, светли и изгладени каменни блокове.

В центъра на мавзолея се намира дървен саркофаг (лъжлив) със зидан гроб под него. До саркофага са поставени железни еминии (обувки), тежки 3-4 кг, както и джобно ножче.

Проучванията сочат, че манастирът „Демир баба” е строен около средата на XVI в. Но съществуват някои следи, които ни навеждат на мисълта, че тук е имало по-древен градеж.

В двора на манастира се намира част от стара колона, корниз, както и почти заровена основа на колона. Открити са и шест стъпала, изсечени в скалата. На практика те не водят наникъде и свършват в стената на мавзолея. Очевидно те са принадлежали към древна постройка, издигаща се над скалата.

Самата гробница е изградена от различни камъни. В долната й част те са по-големи, а нагоре - по-малки. И това е явен белег, че горната част е строена допълнително.

Предполага се, че след разрушаването на по-старата постройка и издигането на втората, при оформянето на оградата, над вратата към вътрешния двор е поставен камък, наподобяващ саркофаг. Целта е била да се обозначи, че в ограденото място е имало гробница. Съществувал е и надпис върху този камък, но той очевидно е заличен и на негово място е поставена плочка с арабски надпис.

Днес сред местното население като че ли няма данни за старата постройка. Но ако се вгледаме в каменните блокове на оградата, ще забележим две изображения. Първото се явява джамия, докато второто не прилича нито на мюсюлмански, нито на езически или християнски храм. От двете страни на постройката все още ясно се виждат по 6 стъпала, като стъпалата отдясно поразително напомнят за тези, които са изсечени във вградената в гробницата скала.

Публикувано на петък 28 ноември 2008 в 13:50 в категория България, Други интересни. Може да следите коментарите по тази публикация чрез RSS 2.0 feed. You can споделите вашето мнение, или да използвате trackback от вашата лична.