За пръв път със собственото си име българите се появяват в Европа през 354 година. Тъкмо по тава време един анонимен римски хронограф фиксира установяване на част от тях в земите на север от Кавказ. Но технитекорени са били много по-стари, а изминатият исторически път - многопо-продължителен. Откъде идват и кои са те? Къде се е намирала тяхната прародинаи какъв е техният произход? Много са теорийте, които се опитват да дадат отговорна тези твърде важни въпроси. Някои от тези теории са толкова причудливи, чеедва ли заслужават отбелязване освен в най-специализираните изследвания. Днес сувереност може да се твърди, че мястото, където се е формирала българскатаплеменна общност, трябва да се търси в Централна Азия, по-точно на северозапад от Памир и Тян Шан, в Алтай, а може би и още по на изток в Джунгария и ИзточнаМонголия. Основание за това съвременната наука намира в древнокитайските летописи, където те присъствуват с името пу-ку (пу-гу, бу-гу) и живеят в близостс уйгурски и хунски племена. Може да се твърди, че българите са част от тюркско-алтайската езиково-племенна общност, към която принадлежат още хуни,авари, хазари, огузи, печенези, кумани.

Техният език - за него има категорични сведения, макар и в по-късно време у Захарий Ритор (т 553), папа Григорий Велики(590-604), в „Чудесата на св. Димитър Солунски” - се отнася към западнохунския клон на тюрк-ските езици и формира самостоятелна българска (или булгарскагрупа), към която принадлежат още хазарският език, а от съвременните -чувашкият. Не са никак малко и споровете около тълкуването на самото име българи, но впоследно време се налага схваща-нето, че то има тотемен произход, т. е. свързвасе с името на животното-прародител. Засвидетелствувано е в различни вариантикато булг-ан/а, булг-ин, булх-ън, булг-ар или бул-гачин, т. е. белка, златка,самур. Или казано по друг начин, българи означава „ловци на самури”.Съдбата на българите между III-II в. пр. р. Хр. и II в. след р. Хр. е свързанатрайно с хуните, а постепенното им движение от степите на Средна Азия към Европа е част от едно изключително социално и политическо явление, наричано Велико преселение на народите. Тази трайна връзка между българи и хуни е рефлектирала в най-значимия български исторически паметник от ранната епоха (VII в. ) „Именникна българските владетели”. Там началото на българската държавна традиция сесвързва с възшествието на хунската държава и преди всичко с името на Атила(Авитохол от „Именника”). Тъкмо тази връзка - на социално, политическо идържавно ниво - отвежда българите от Азия в Европа, но твърде често ги оставя в сянка и затруднява съвременния изследовател, който трябва да възстановява историческото им минало. (Защото българите се явяват със собственото си име самотогава, когато действуват самостоятелно: случаят със заселването на част от тяхв земите на север от Кавказ [354 г. ] е достатъчно убедително доказателство). Този процес на движение не е равномерен (по време) и монолитен (по участие навсички българи), но неговите резултати са безспорни - докато една част отбългарите се установява в Северен Кавказ, друга - в Северното Черноморие (2),трета следва хуните чак до Централна и 3ападна Европа. Разгромът на хуните (451г. ) и последвалата, смърт на Атила {453 г. ) довели до разпадането на могъщата, но ефимерна хунска държава. Срутването на Атиловата държава, която дълги години всявала страх в Източната и Западната Римска империи, довело до разсейване нанейните поданици. Една част от тях безспорно поела по познатите вече пътища, нов обратна посока и се завърнала в Източна Европа. Сред тях били и българите (илиголяма част от тях). Готският историк Йордан съобщава, че най-малкият Атилов син Ернах (Ирник от рода Дуло в „Именника”) се заселил в „extremа minorisScythiaе”, т. е. крайния ъгъл на провинция Малка Скития (дн. Добруджа). Едва литрябва да има съмнение, че заедно с хуните около дунавските устия са сенастанили и българи. И оттук започва нова страница в историята на българите, Освободили се от опеката на хуните - въпреки че останали дълго време под тяхнатасянка и съвременните автори често ги смесвали, - българите навлезли вполитическия живот на Източна Европа под собственото си име. През вторатаполовина на петото столетие българите започнали все по-често да се появяват на Балканския полуостров първоначално като съюзници на Византийската империя във военните й действия срещу остготите (480, 486 г., а през 488 г. задно сгепидите), а наскоро след това като нейни врагове. За пръв път българите стъпилив земите на юг от. Дунав през 493 г., след това през 499 и 502 година. През 513.г. българите се намесили активно във вътрешнополитическия живот на империята,като взели участие в бунта на Виталиан, който разтърсил не само североизточните преде-ли на полуострова, но дори и Тракия. Макар и с различен ритъм, българските нашествия на Балканите продължили и до средата на VI век - 535, 540, 552 година. Пак по това време, през четвъртото и петото десетилетие на века, много българскигрупи участвували като наемници във войните, които император Юстиниан I водел заотвоюването на Италия, Картината се променила рязко през втората половина на VI век. Изведнъж името българи изчезва от съчиненията на византийските историци и хронисти и като основни противници, а понякога партньори на Византия се появяват двете тюркскиплеменни общности, обитаващи Северното Черноморие - кутригурите (около Азовскоморе и р. Дон) и утигурите (на изток от Дон), Очевидно това са били дветеосновни групи, които, някои автори (готският историк Йордан) наричат със събирателното понятие българи. Обособяването и укрепването на тези две големи групи българи принудили Византия да вземе мерки за тяхното неутрализиране. Обичайната политика на империята спрямо варварските народи - противопоставянеедни на други - довела до избухването на междуособна война между кутригури и утигури, в която последните (те били предводителствувани от Сандлих, титулуван от някои съвременни нему автори „цар”) успели да надделеят. Дори едно откутригурските племена (2000 воини заедно със семействата си) потърсило убежищевъв Византия. Но кутригурите скоро се съвзели и през зимата на 558-559 г.предприели голям поход срещу империята - една част от тях се насочила към Елада, друга към Галиполския п-ов, а трета, ръководена от техния вожд Заберган, атакувала Константинопол. Опасността за византийския престолен град била отстранена едва след като отбраната била поверена на прочутия и вече достаостарял пълководец Велизарий. Усилията на Византия да отстрани опасността от кутригурите не дали резултат, номалко по-късно (около 562-565 г. ) това било сторено от сродното на българитеплеме на аварите. Идвайки от Изток, преминавайки през Северното Черноморие, аварите покорили ( или може би приобщили) кутригурите и увлекли част от тях съссебе си към Централна Европа. По този начин отделни групи българи се настанили в Панония. Тези българи участвували във войните на лангобардския крал Албоин срещу Северна Италия и преди всичко във военните действия на аварите срещу Византия, своеобразен връх на който била голямата обсада на Константинопол (626 г. ). Около 631-632 г. българите, които живеели в границите на Аварския хаганат, оспорили престола, но победени, били принудени да потърсят убежище в Бавария. Там тяхната съдба била твърде нерадостна: крал Дагоберт наредил на своитеподаници в една нощ да се разправят с пришълците. От безмилостното клане сполучили да се спасят само 700 души, които се отправили към Италия. Източният клон на българската племенна общност също имал променлива съдба, но заразлика от своите съплеменници тези българи били обвързани трайно със Западно-тюркския хаганат, когато към 567-568 г. били победени от хан Силджибу. Около половин столетие те били поданици на западнотюркските ханове и взимали активно участие в междуплеменните борби, чиято основна цел била притежание на върховната власт в хаганата. Сериозна промяна в политическия статут на българитенастъпила към 630-632 г., когато, ръководени от Кубрат (Курт), вожд набългарското племе уногундури, те успели да отхвърлят господство-то на западнитетюрки и да създадат собствено държавно обединение, познато от византийскитеизвори като Стара Велика (или Голяма) България. Византийските автори са пестеливи, когато описват държавата на Кубрат (от рода Дуло), чиито корени според „Именника” били в общото минало на българите схуните. Кубрат за пръв път в българската история сполучил да обедини под своятавърховна власт всички или почти всички български племена от двата основни клона(източен и западен) - уногундури, котраги, оногури, утигури и остатъците откутригурите (тези от тях, които не били увлечени на Запад от аварите). Границитена държавата, макар и с известна несигурност, могат да бъдат очертани но следнияначин; на изток - р. Кубан, на юг - Азовско и Черно море, на север - р. Донец, ина запад - р, Днепър. Някои извори позволяват да се допусне, че средището (илидори столица-ти) на държаната се намирало в античния град Фанагория на Таманския полуостров. Освободил се от тюркската зависимост, Кубрат потърсил опора засвоята самостоятелност във Византия. И той успял да я намери: през 635 г, българският хан сключил мир и съюз с византийския василевс Ираклий (610-641) иполучил званието патриций. Стара Велика Българин просъществувала около тридесет години. Кубрат починалнаскоро след 663 и върховната власт била поета от първородния му син Батбаян (Баян). Тъкмо по това време на източните граници се появил нов и сериозен враг: хазарите. Събитията безспорно са били по-сложни от тези, които ни представят византийските автори, но резултатът е безспорен: българската държава серазпаднала на пет части - толкова, колкото били Кубратовите синове, - Батбаян начело на част от българите останал в старата родина и се подчинил на хазарите, друга част се отправила към Волга, където положила основите на нова държава (тяпросъществувала до XIII в. ), трета начело с Кубер достигнала Панония, а следтова се установила в Македония, четвърта, предводителствувана от Алцеко, достигнала до Италия. Третият Кубратов син Аспарух (Исперих от някои български извори) повел най-известното българско племе уногундури към Балканския полуостров. В продължение ни столетия българите водели номадски начин на живот. Основентехен поминък било степното подвижно скотовъдство в неговите три форми, аименно: 1. Всички членове на племето чергаруват; 2. Чергарува цялото население,но само през определено време на годината; 3. Чергарува само определена част отнаселението. Наред с това българите практикували лов и риболов, а по-късно иземеделие. Познавали занаяти като грънчарство, железарство, кожарство, обработкана кост, на метали, различни строителни занаяти. Техните селища представлявалинай-често номадски станове, разположени край реки, или аули, съставени от 20-30семейства. Постепенно тези станове се превръщали в постоянни селища, част откоито не били укрепени, а друга - обградени с ров. Обичайното им жилище билаюртата.Основната социална единица сред българите била номадската родова община, коятоосигурявала общото ползване на пасищата и становете, а основното ядро всоциалната и политическата структура било племето. През шестото-седмото столетиесред българското общество се забелязвало напреднало разслоение и се формирала аристокрация. Войската на българите (само конна!) до голяма степен съвпадала сцелия въоръжен народ. Леката и тежката конница били въоръжени с копия, саби, бойни брадви, кинжали, аркани и носели защитни ризници и шлемове. Българите имали добре развита система от религиозни вярвания, те почиталисвещените животни и практикували тотемизма, имали силен култ към предците и къмнебесните тела, вярвали в задгробния живот и се кланяли на върховния бог Тенгри(Тангра). Сред погребалните им обичаи преобладавало трупополагането. Българитеизползвали календарна система, почиваща на дванадесетгодишен лунен зодиакаленцикъл.

*На читателя вероятно ще направи впечатление, че тук ипо-нататъкупотребявам понятието българи вместо наложилото сепра[първо]българи.Обяснението, което дължа, е следното: На всички е добреисвестно, че изворитепредлагат едно-единствено име и то е българи(Boulgaries-bulgares, с различни деформации, разбира се);добре е известно и ощенещо - понятието пра[първо]българиима научен произход. То се появяванепосредствено преди Втората световна война,но се налага категорично веднагаслед нея от марксистката историография с идеята,че така се разграничаватбългарите от формиралата се по-късно българска народност.Подобен подход, освенче противоречи на нашите извори, е и ненаучен. Това, чеимето е винаги едно исъщо(Boulgares-българи), а съдържанието му до известнастепен се променя, не еникакво основание за посегателство от съвременната наука.Крайно време е давъзстановим историческата реалност и да отхвърлим еднабезспорна историческанесправедливост. -Бел. авт.

Валентин Михов- Варна

Публикувано на събота 11 юли 2009 в 18:29 в категория България. Може да следите коментарите по тази публикация чрез RSS 2.0 feed. You can споделите вашето мнение, или да използвате trackback от вашата лична.