Република България е правова държава, която се управлява според Конституцията и законите на страната. Ето защо, преди законът да въведе ограничение в доказването на правото на собственост, като определи, че по отношение на някой вещи това може да стане само с официален документ, в съответен материален закон трябва да бъде изрично посочена тази форма, която не е форма за доказване, а форма за валидност. Едва тогава адресатите на нормата на § 5, ал. 2 от ПЗР на ЗКН могат да съобразят своето поведение с изискването за форма при сключване на сделки с движими културни ценности – национално богатство.
Нормата на § 5, ал. 2 от ПЗР на ЗКН влиза в противоречие с чл. 4, ал. 1, чл. 17, ал. 1 и 3 и чл. 57, ал. 1 от основния закон на страната и поради въведеното в нея ограничение, при доказването правото на собственост върху движими културни ценности – национално богатство. То се състои в недопускането правото на собственост да се доказва с изтекла придобивна давност.
В българското гражданско законодателство институтът на придобивната давност съществува от десетилетия независимо от действащите през различните периоди конституционни норми и сменящите се обществени строеве. Давността се е използвала и продължава да бъде приемана от българското законодателство като важен способ за придобиване на право на собственост върху недвижими имоти и движими вещи. Тя е един утвърден от векове способ за придобиване по първичен начин на право на собственост. Важното й значение на средство за трансформиране на фактическата власт върху една вещ от владение в съответно вещно право е възприемано от времето на древния Рим. Придобивната давност е способ за придобиване на вещни права използван в законодателствата на всички развити правови държави. Законодателят може да ограничи приложното поле на придобивната давност по отношение на изрично определени в закон видове вещи и имоти.
Развитието на правната уредба на културното наследство и на възможността да се придобиват по давност движими културни ценности се отличава с непоследователност и нестабилност. През 1996 г. в Закона за собствеността (обн., Изв., бр. 92 от 16 ноември 1951 г., последно изменение ДВ, бр. 6 от 23 януари 2009 г.) се предвижда възможност вещи, които са частна държавна и частна общинска собственост да бъдат придобивани по давност с изключение на държавни и общински имоти, за които давността спира да тече до 31.12.2007 г., като този срок понастоящем е продължен до края на 2011 г. През 1998 г. са приети изменения в Закона за държавната собственост (обн., ДВ, бр. 44 от 21 май 1996 г., последно изменение ДВ, бр. 41 от 02 юни 2009 г.), по силата на които се променя правния статус на паметниците на културата от национално и световно значение – от публично държавна собственост те бяха трансформирани в частна държавна собственост. С цитираните промени отпада нормативната забрана да бъдат придобивани по давност движими археологически паметници на културата. От друга страна Конституцията на Република България не поставя движимите археологически паметници на културата в списъка на изключителната държавна собственост, съдържащ се в чл. 18, ал. 1 от основния закон. При това съдържанието на понятието „археологически резерват”, използвано в посоченият конституционен текст, се определя със закон и движимите археологически паметници на културата не могат да се смятат за елемент от него по силата на самия конституционен текст. Следователно, всеки от притежателите на движими археологически културни ценности на законово основание може да се счита за техен собственик по давност, защото ги е придобил с непрекъснато владение в продължение на пет години, както постановява чл. 80, ал. 1 от Закона за собствеността. Единствено, ако владението върху съответната движима вещ е придобито чрез престъпление не може да се прилага институтът на придобивната давност – чл. 80, ал. 2 от Закона за собствеността.
Конституционно недопустимо е от позициите на принципа на правовата държава законодателят в последствие да налага неблагоприятни последици за правните субекти, които са действали точно в съответствие със съществуващата нормативна уредба. Когато със закон е предоставена възможност на гражданите да придобият по давност определена категория вещи – движими археологически културни ценности, не може с последващ закон да се прогласи неприложимост на тази давност при установяването на правото на собственост върху тях. Подобен законодателен подход накърнява правната сигурност и предвидимостта на нормативната уредба, като основни характеристики на правовата държава.
Правните субекти трябва да имат доверие в установения със законите правов ред и да съобразяват поведението си с установените в закона правила. Нормата на § 5, ал. 2 от ПЗР на ЗКН противоречи на чл. 4, ал. 1 и на чл. 17, ал. 1 и 3 от Конституцията, тъй като засяга вече придобити по силата на действащото законодателство права – в случая правото на собственост, основаващо се на изтекла придобивна давност. Подобно законодателно решение, което не зачита предходна и действаща законно установена нормативна уредба накърнява драстично неприкосновеността на частната собственост.
Предвидените в оспорваната разпоредба на ЗКН правни последици имат характера на одържавяване на частна собственост извън хипотезата на отчуждаването, уредена в чл. 17, ал. 5 от основния закон.
По силата на § 5, ал. 3 от ПЗР на ЗКН лицата, които са поискали идентификация и регистрация, но не са установили правото си на собственост върху движими археологически културни ценности – национално богатство, се считат за техни държатели като министърът на културата удостоверява това им качество като издава съответно удостоверение. Така тази оспорвана разпоредба на ЗКН въвежда фикцията, че неустановилият правата си по реда на предходната алинея на § 5 от ПЗР на ЗКН се счита за държател на движимите археологически културни ценности – национално богатство.
Законът в тази си част не отчита обстоятелството, че разграничителен критерии между владелеца и държателя е намерението, с което се държи веща – владелецът я държи лично или чрез другиго като своя, а държателят я държи лично, но за другиго. Необосновано законодателят приема, че щом собствеността не е установена, то държането е непременно за държавата, поради което и въвежда ред за издаване на удостоверения от министъра на културата. В същото време едно физическо лице може да упражнява държане и за друго физическо или юридическо лице. Въведената презумция, че винаги се държи за държавата при неустановена собственост по § 5 от ПЗР на ЗКН противоречи на нормата на чл. 17, ал. 1 и 3 от Конституцията.
От друга страна държателят има признати от закона права и вземания към лицето, за което държи. Законодателят не е предвидил ред за възмездяване на държателя за направените от него разноски относно културните ценности – национално богатство. В същото време държателят носи отговорност за повреждане или унищожаване на вещта.
Незачитането на придобивната давност като способ за установяване правото на собственост и въведената по силата на закона фикция, че лицето, което не е установило правото си на собственост с официален документ, се счита за държател на движимите археологически културни ценности – национално богатство, нарушава неприкосновеността на частната собственост, установена с чл. 17, ал. 3 от Конституцията.
По изложените съображения и на основание чл. 149, ал. 1, т. 2 от Конституцията на Република България Конституционният съд
РЕШИ:

1. Обявява за противоконституционен параграф 5, ал. 2 и 3 от преходните и заключителните разпоредби на Закона за културното наследство (обн., ДВ, бр. 19 от 2009 г.).
2. Отхвърля искането за обявяване на противоконституционността на чл. 113, ал. 1, 2 и 3 от Закона за културното наследство.

Съдиите Р. Янков, Вл. Славов, Е. Танчев, Пл. Киров и Бл. Пунев са подписали решението с особено мнение.

Председател: Румен Янков

http://www.constcourt.bg

Публикувано на вторник 29 септември 2009 в 21:35 в категория България, Новини. Може да следите коментарите по тази публикация чрез RSS 2.0 feed. You can споделите вашето мнение, или да използвате trackback от вашата лична.