Неизвестно кога, но най-вероятно в година от първите десетилетия на VII век Кубрат, още дете, е бил изпратен във византийския двор. Едва ли като заложник, както пишат някои. Васалният управител на „българската област” в Хаганата едва ли е имал право на собствени външнополитически инициативи, най-малкото да обявява война на Византия, че да му се искат заложници, за да не го прави. Наместникът на областта или е искал да укрие роднинското си момче (не е много здравословно в онази епоха да си невръстен престолонаследник), или е искал да получи добро образование, подготвяйки го за велики дела, между които (защо не) и спечелването на държавна независимост и суверенитет на българите.
Във Византия Кубрат заедно с малка свита български благородници стои около две десетилетия, а може и малко повече. Източници съобщават, че той живее и се възпитава в семейството на бъдещия император Ираклий. Свързват ги искрени приятелски отношения, които продължават и след като Ираклий се жени и става император. Кубрат става приятел и на съпругата на императора Мартина, и на децата му. След смъртта на Ираклий в 641 г. Кубрат, вече като кан на България, заплашил Византия с война, ако бъдат нарушени правата на Мартина и децата й.
Друга съществена подробност в краткия разказ за пребиваването на Кубрат във Византия е, че той и спътниците му приели християнството. Учените смятаха, че това е дипломатически ход на бъдещия български владетел и след завръщането си в българските земи той отново се върнал към вярата в Тангра. Но гробът на Кубрат, открит край Полтава в началото на XX век, показва, че той е погребан по християнски ритуал. Християнски кръстове са гравирани върху инсигниите на властта - меча, коланната тока, двата пръстена-печати. По негово време в епархийските списъци на Константинополската патриаршия се появява и „Епископията на оногондурите”. Няма съмнение, че Кубрат е останал християнин до края на живота си, без да налага със сила християнската вяра на сънародниците си. По убеждение или поради слагачество, няма съмнение, че значителен брой българи са приели още в първите години на управлението му християнството, след като Константинополската патриаршия е преценила, че е необходимо да се формира нов църковен окръг - Епископията на оногондурите. В случая е важно едно - основателят на България и членовете на семейството му са били християни. Сигурни данни, както ще видим по-нататък, има за внука му кан Тервел, което означава, че кан Аспарух също е бил християнин. Но темата за ранното българско християнство ще я разгледаме по-нататък.
Съвременните белетристи, художници, сценаристи и режисьори на филми, които ни представят кан Кубрат като суров степен вожд, облечен в дрехи от грубо обработена овча кожа и с дълги сплъстени коси (има вариант и с обръсната глава), в които Кубрат си бърше ръцете, след като току-що е изял потънал в лой овчи бут, трябва да знаят, че този български кан е най-образованият и изтънчен в обноските, а и с външния си вид, българин през цялото Средновековие. Вярно, и Симеон Велики е учил в Магнаурската школа, а и царете Калоян и Светослав Тертер са прекарали по някоя и друга година като „гости” (разбирай знатни заложници) във византийския двор. Но там те са попаднали вече зрели мъже, докато Кубрат - в прословутите „първи седем години”, и се е обучавал до зряла възраст в течение на близо четвърт век. И не само на дворцовия церемониал. В Константинопол живеещият в семейството на императора Кубрат е могъл да наблюдава как функционира перфектно организираната държавна машина на многонационалната империя. Курсът по „държавно строителство” (казвам го както на шега, така и наистина) несъмнено е подтикнал Кубрат да организира в държава българите, попаднали под властта на Западнотюркския хаганат.
В 632 г. Кубрат напуска Константинопол, завръща се в „българската част” на Хаганата, вдига въстание срещу хагана, нанася му военно поражение и на практика обявява независима българска държава. Тази държава византийските хронисти наричат „Стара Велика България”.
Българската историческа наука (а и чуждестранната) разглежда тази акция като едностранно действие на Кубрат и българския аристократичен елит в тази епоха. Но така ли е в действителност?
Известно е, че чужди аристократи, попаднали в Константинопол, имат статута едновременно на знатни гости и на заложници. Нито един от тях не може да напусне Константинопол, ако византийският император не желае, тъй като те са чудесно средство за намеса във вътрешните работи на съседни, а и по-далечни държавни формации. Чрез тях могат да се предизвикат династически междуособици, да се поставят на трона верни на Византия хора и т.н. Наивно е да смятаме, че Кубрат е напуснал приятеля си Ирак-лий ей така, защото му скимнало да си прави държава.
В първите десетилетия на VII век, а и от няколко века преди това, Византия има два опасни противника. На юг това са персите, разгромени след епични десетилетни битки именно от император Ираклий, но веднага заместени от арабите, които започват успешна инвазия срещу византийските владения в Близкия изток и Ана-дола. На север това са всевъзможните степни варвари (готи, хуни, авари, славяни, българи, тюрки), които от Ш до VII век редовно пресичат дунавската граница на империята и грабят и рушат европейските владения на Византия. Възползвайки се именно от ангажираността на Ираклий срещу перси и араби, в първите десетилетия на VII век славянски племена заселват почти целия Балкански полуостров, включително и Пелопонес, прогонвайки и избивайки местното ромейско население. Славяните не организират своя държава и продължават да живеят организирани в племена начело с племенен вожд, които византийците наричат „славинии”. Тези многобройни „славинии” са практически независими княжества с територията на един днешен български окръг, макар че формално признават върховната власт на императора. Византийската власт над Балканите е формална и се крепи на гарнизоните в някои непревзети големи градове-крепости (Сердика, филипопол, Дръстър, Варна, Несебър, Созопол, Видин, Солун). Но славяните често се съюзяват, за да предприемат обсада на тези градове. Само Солун е атакуван за стотина години пет пъти. Все пак Константинопол се надява чрез една изпитана от векове тактика да направи от славяните с течение на времето верноподани ромеи. Тази тактика включва хрис-тиянизацията на заселилите се славяни, привличане на князете им в аристокрацията и висшата администрация на империята и т.н. Тази тактика е имала пълен успех при други варварски заселвания на юг от Дунав в предходните векове и Константинопол не е виждал причини да не сработи и сега. И е бил прав, по този начин е била асимилирана голяма част от славяните, заселили се в днешна Гърция, Южна Македония и Южна Тракия.
Далече по-опасен за Византия е бил Западнотюркският хага-нат. Хаганите на тази огромна държава са били антивизантийски настроени. Те превземат и ликвидират византийските градове в Кримския полуостров. При очертаващия се тежък и продължителен сблъсък с арабите (той наистина ще продължи няколко столетия) Византия си е дала сметка, че трудно ще воюва на два фронта в Азия и Европа, и несъмнено е искала да се обезопаси от нападения от север. А нищо по-лесно от това, ако на северната й граница се появи вместо враждебният Западнотюркски хаганат една приятелска и съюзна държава. За тази цел според Константинопол е имало и подходящ народ, българският, който е търсил независимост и подходящ водач на държавата (възпитания и обучен във Византия Кубрат, който бил не само християнин, но и искрен личен приятел на императора и семейството му).
Така че със създаването на българската държава в 632 г. е бил осъществен двустранен (на българския народ и на Византия) проект. В историята рядко се случва, но все пак се случва интересите на две страни да съвпадат в определен проект.
Следващият и може би най-важен с оглед на опровержението на мита въпрос е проблемът с границите на Кубратова България.
Всички български учени, въпреки неясните съобщения на византийските хронисти, чертаят граници на изток до Волга, на север до Донец, на юг до предгорията на Кавказ, но на запад само до Днепър. Тази западна граница на България при Кубрат е крайно необходима за поддържането на мита. Иначе как ще се защитава тезата за пълното унищожение на Кубратова България и къде ще скита Аспарух с хората. Между другото от Днепър до Дунавската делта е само 200 км и много бавно трябва да е пристъпял Аспарух, за да измине това разстояние за 20 години.
Както вече установих, създаването на България от Кубрат в 632 г. е станало съгласно двустранен проект, чиято главна цел е да се създаде чрез държавата ни заслон за Византия от север. Още в 635 г., според византийските хронисти, веднага след разгрома на тюркската армия, Византия и България сключват съюзен договор. Опирайки се на този договор, византийците си възвръщат града и пристанището Херсон, а българите завладяват целия Крим и установяват в крайбрежния град Фанагория столицата на държавата. Изборът на Фанагория за столица също не е случаен. По море разстоянието до Константинопол е само 48 часа и Кубрат е могъл сравнително бързо за онези времена да координира действия с византийския император.
Но за да изпълни функцията си на заслон за Византия от нападения от север, граница на Днепър очевидно не върши работа. Върши работа граница по долното течение на Дунав - поне от Железни врата до делтата на Дунав.
Кой владее териториите на север от Дунав по линията от Железни врата до Делтата? Византия, както е добре известно, изгражда граничната си отбрана на южния бряг на Дунав. Аварският хага-нат, чиято територия е в днешните равнини на Унгария, има за източна граница билото на планинската верига на Карпатите. Излиза, че територията на днешно Влашко, на Молдова и южната част на деснобрежна Украйна е ничия земя. Славянското й население от предхождащите векове между 600-630 г. се е прехвърлило вече на юг от Дунава и се е пръснало от Мизия до Пелопонес и от Причер-номорска Тракия до Босна, че и по на запад. И да са останали славяни във Влашко и в Молдова, те вероятно са били твърде малобройни и неорганизирани. Не съществуват следователно политически и военни пречки кан Кубрат да заеме (даже от Византия идва и стимул) Влашко, Молдова и южната част на деснобрежна Украйна. Демографски ресурс за това българският народ по негово време има хазарският хаган Йосиф пише, че българите са по-многобройни от песъчинките на плажовете край морския бряг.
Дали данните на археологията потвърждават горната теза? Румънските археолози, копаещи селища и некрополи от този период, публикувайки материалите (грънци, накити, оръжие), твърдят, че те принадлежат на неизвестен народ, наричайки култура-’ та му съобразно практиката в световната наука при такива случаи „култура Дриду” по името на първото разкопано селище на всяка култура с неизвестен етнически носител. При частни разговори по време на конгреси и симпозиуми румънските колеги се хилят: „Каква култура Дриду, това са прабългари. Но нали разбирате…” Действително и грънците, и накитите, и оръжието, и коланните токи, и руническите знаци по камъните са си същите, каквито намират българските археолози в Плиска и в цяла Североизточна България в селища и некрополи след 681 г. Това е най-сигурното доказателство, че около 635 година, когато окончателно се справя със Западнотюркския хаганат, Кубрат заема и цялата територия на север от долното течение на Дунав, т.е. днешното Влашко, Молдова и Украйна на запад от Днепър. Само тогава е бил възможен съюзният договор с Византия и сключеният малко по-късно договор за търговия. Как бихме могли да помогнем на Византия, а и да търгуваме с нея, ако нямаме обща, и то дълга граница. Създателите на мита, с който се занимаваме, не са усетили дори, че си противоречат. Когато пишат за границите на Аспарухова България в 681 г., те казват: билото на Стара планина, на изток Черно море и Днепър, на север билото на Карпатите. Границата на Карпатите е вярна, но кога Аспарух е превзел тези територии? Нали катунът му в 680 г. се е сврял в блатата край делтата на Дунав и в 681 г. целият се е прехвърлил на южния бряг на реката, за да воюва с византийците и за да усвоява Мизия. Кога този малоброен катун е намерил време в тази тежка война да отдели контингенти да завладяват Влашко, Молдова, че и Южна Украйна?
Нека не се заблуждаваме. Държавата, основана от Кубрат, неслучайно е наречена, и то от враждебно настроени византийски хронисти - Велика България. Границите й наистина достигат на юг до Кавказ, на изток до Волга, а на запад не до Днепър, а до Карпатите.
При тези обстоятелства е ясно какво се е случило при войната с хазарите. Идващите от съвременен Дагестан хазарски войски не унищожават българската държава, а я разсичат на две. Хазарите завладяват само териториите в южната част на страната. Областите в Поволжието губят пряка териториална връзка със западната част на държавата и заживяват самостоятелен държавен живот под името България. На рубежа на река Днепър кан Кубрат успява да нанесе поражение на хазарите и да спре инвазията им. Той не е погребан във Фанагория (превзета от хазарите), както ви показваха във филма „Хан Аспарух”, а край Полтава, където се е оттеглил под хазарския натиск. Но пищното му погребение показва, че той е починал в спокойна обстановка след победно сражение, обезсилило завинаги хазарите. За контранастъпление обаче и възвръщане на загубените територии и българите не са имали сили. Днепър наистина е станал граница, но източна, на българската държава, обхващаща западните области до хазарската война, управлявана все още от Кубрат, а след смъртта му - от престолонаследника Аспарух.
Тази държава също не е малка. Тя е обхващала по-голямата част от днешна Румъния, цялата днешна Молдова и Украйна поне до Полтава. Обитавана е била от многобройно българско население (припомням думите на хазарския хаган Йосиф), разполагала е с отлично уредена администрация и - което е най-важно в онези времена - прекрасна боеспособна армия от 50-60 000 конни бойци. Тази държава наистина до 680 г. е била заслон за Византия от север, но е могла да бъде и страшна заплаха за всяка друга държава, включително и Византия. Ето защо в 680 г. нахлуването на българите на юг от Дунава и ясно демонстрираното им намерение да присъединят към държавата си Мизия кара император Константин IV Погонат да вдигне и да изпрати на бойното поле цялата си армия и флот и лично да ги възглави.
Разбира се, остава малко встрани от темата въпросът, защо кан Аспарух е решил да наруши 48-годишните мирни дружески и съюзни отношения с Византия. Византийските хронисти не пишат нищо по въпроса и дори това е доказателство за вина, т.е. в един момент вече при управлението на българската държава от Аспарух Византия да е отказала да изпълнява свои ангажименти по съюзния договор. Какви са били византийските задължения по договора, не знаем. Обстоятелството, че кан Аспарух премества столицата на България в новозавладяната област, ме кара да мисля, че инициативата може и да е българска. Въпреки огромната територия на България между 665-680 г., кан Аспарух и управляващият аристократичен елит си е давал ясна сметка, че това е територия, лежаща на т.нар. „Път на народите, идващи от Азия”, и държавата ще бъде периодично атакувана от тези народи, с чиито полудиви вождове трудно могат да се постигнат трайни споразумения и да се разчита на лоялност и коректност при изпълнението им. Освен това територията на. държавата след хазарската война е била съставена само от равнини, трудно отбраняеми от степни конни народи, дори със силната българска армия. В равнините няма освен това камък за строеж на градове и крепости, липсва желязна руда за добив на метал за оръжие и земеделски сечива, липсват и гори. „Остатъчна” България въпреки огромната си територия и население, навярно, е била сметната за неперспективно място за живот и прогресивно развитие. Затова, изглежда, Аспарух е решил да завладее Мизия, като изостави поне крайните северни територии (деснобрежна Украйна), и да прехвърли населението й в новозавладяната област. С граници билата на Карпатите и Стара планина (съединяващи се в района на Железни врата и труднопреодолимия Днепър) кан Аспарух е решавал геополитическия проблем на българския народ за векове напред. В тази територия на държавата вече е имало всичко необходимо. И естествени крепости, като граничните планини Карпати и Балкана (които дават и камък за строежи на градове, и крепости, и дървен материал, и руди за метал), и плодородни равнини за земеделие и скотовъдство. Неудобството да имаш за вечен враг Византия не е било чак толкова голямо. Първо, кан Аспарух е знаел, че огромна част от военния й ресурс е зает във войни със сериозни противници на юг (перси и араби), и второ - с Византия, като добре уредена държава, друга добре уредена и цивилизована държава, като България, винаги е могла да се споразумее, разчитайки на лоялно и коректно изпълнение на договорите. Един друг малък мит в представите ни за отношенията с Византия е, че те са низ от безконечни войни. В преобладаващата част от времето на съществуването на Средновековна България страната ни е в мир с южната си съседка. В мир минават годините от 681 до 708 г., от 708 до 760 г., от 792 до 807 г., от 814 до 837 г., от 852 до 894 г., от 927 до 971 г. и т.н. А и военните действия, особено след приемането на християнството, първо, траят 20-30 дни и се изразяват в поход на цели армии на двете страни една срещу друга, търсещи генерално сражение, при което победителят получава Тракия по незабавен мирен договор. А и войните се хуманизират, тъй като християнската религия забранява да се вземат или убиват пленници, да се избива мирно население и да се рушат селищата му. Действията на Василий Българоубиец и Калоян Ромеоубиец са по-скоро изключение, отколкото правило.
В постигането на прекрасна от гледна точка на геополитиката територия за държавата България се състои огромната историческа заслуга на кан Аспарух. Но не и в създаването на държавата България в 681 г. Това е заслуга на кан Кубрат, свършил това велико дело в 632 г. от Христа.

Публикувано на неделя 21 февруари 2010 в 6:05 в категория България, Други интересни. Може да следите коментарите по тази публикация чрез RSS 2.0 feed. You can споделите вашето мнение, или да използвате trackback от вашата лична.